Неочаквани разкрития и нови начала

Марина внимателно подреди последната риза и я сложи в куфара на Алексей. След многогодишен съвместен живот, подготовката на багажа за неговата поредна командировка се беше превърнала в тих ритуал, който тя ценеше. Всяка вещ беше подредена с грижливо внимание.

— Не забравяй зарядното за лаптопа — му напомни, докато затваряше ципа на куфара. Алексей погледна часовника си, явно притеснен.

— Благодаря, скъпа. Трябва да тръгвам, таксито е тук. — Той я целуна по бузата и бързо се устреми към вратата.

— Обади се, щом пристигнеш! — извика Марина след него.

— Ще се обадя! — отвърна той, докато вратата затваряше.

Тя застана до прозореца, наблюдавайки как колата му изчезва от погледа ѝ. Припряното му сбогуване ѝ се стори необичайно — обикновено разделите им бяха по-бавни и по-нежни. Вероятно притеснението за предстоящата среща го натоварваше.

След като апартаментът стана тих и студен, Марина реши да отиде до „Меридиан Мол“ и да купи нещо, което отдавна отлагаше. Няколко часа по-късно, натоварена с покупки, обикаляше по етажите. Замисляше се да обядва в любимото си кафене на третия етаж, но телефонът ѝ иззвъня. Колежка предложи да се срещнат в ресторант „Алмонд“ на втория етаж и да опитат новото меню.

Марина прие предложението; ресторантът беше точно там и атмосферата ѝ харесваше, въпреки че го посещаваше рядко. Когато се изкачи, през големите витрини на „Алмонд“ видя нещо, което я вцепени: Алексей седеше на маса до прозореца, а срещу него имаше млада жена, непозната за нея. Двамата разговаряха оживено, а жената се усмихваше и нежно докосваше ръката му. В очите на Алексей Марина разпозна изражение, което не бе виждала отдавна.

Времето сякаш спря. Сърцето ѝ се сви, а погледът ѝ се замъгли. Мъжът, който твърдеше, че лети за Новосибирск, обядваше с друга. Първоначалният ѝ импулс беше да нахлуе в ресторанта и да потърси обяснение, но гордостта и страхът я спряха. Тя пое дълбоко въздух и бавно се отдръпна.

С треперещи пръсти отмени обяда с колежките и набра най-добрата си приятелка.

— Лена, можеш ли да се видим? Веднага… — гласът ѝ трепереше.

— Какво става? — Лена се притесни.

— Видях Алексей с друга жена в ресторант. А трябваше да е в самолета.

— Къде си?

— В „Меридиан“.

— Чакай ме в „Акварел“ на първия етаж. Идвам след 15 минути.

Марина седеше в ъгъла на ресторанта, безцелно разбърквайки ледения си чай. Въпросите я връхлитаха: коя е тази жена? От кога е така? Дали всички онези „командировки“ не са били лъжа? Нощните обаждания, късните прибирания, новата парола на телефона…

— Мъниче! — Лена прекъсна мислите ѝ, седна срещу нея и стисна ръката ѝ. — Разкажи ми всичко.

Марина сподели случилото се, опитвайки се да запази спокойствие в гласа си.

— Не знам какво да правя, Лена. Част от мен дори не иска да знае истината. Ами ако греша?

— Може да има обяснение — предложи Лена.

— Какво обяснение има за мъж, който уж е на бизнес полет, а обядва интимно с друга?

— Не знам — призна Лена. — Но преди да решиш, защо не разберем повече?

— Как? Да го питам директно?

— Ами ако ги проследим? Ще видим накъде ще тръгнат.

Унизително беше да следи съпруга си, но неизвестността я убиваше. Марина кимна.

Двете се скриха в книжарницата срещу ресторанта. След около четиридесет минути Алексей и спътницата му излязоха. Жената беше елегантна брюнетка на около трийсет години, с перфектна фигура.

— Излизат — прошепна Лена.

Двете ги проследиха от разстояние. Навън жената се качи в такси, а Алексей ѝ помогна, разменяйки кратка ръкостискане — нищо повече — и колата потегли. Алексей остана на паркинга, звънна на някого и след това и той взе такси.

— Да го следваме — реши Марина.

Тяхното такси последва Алексей до бизнес сградата „Аквамарин“, където беше офисът на неговата компания. Той говореше напрегнато с рецепционистката и след това влезе в кабинета на шефа.

— Може би пътуването е отменено в последния момент — предположи Лена.

— А жената коя е? И защо не ми се обади?

Чакаха. Половин час по-късно Алексей излезе с папка и се запъти надолу. Марина и Лена се скриха зад колоната и хванаха друго такси.

— Към дома — каза Марина. Уцели: и Алексей се прибра.

В кухнята той седеше пред лаптопа.

— Малчице! Вече си тук? — изглеждаше искрено изненадан.

— Както виждаш — студено отвърна тя. — Нали трябваше да си в самолета?

Той се напрегна. — Командировката я отмениха. Щях да звънна, но беше лудница…

— Толкова лудница, че дори SMS не можеш да изпратиш?

— Съжалявам. — Наведе глава. Марина седна срещу него.

— Коя е тя, Алексей?

— Коя? — смръщи се той.

— Жената, с която обядва в „Алмонд“.

Той побледня. — Следила ли си ме?

— Не. Просто те видях.

Мълчанието между тях стана натежало. Накрая той проговори:

— Не е това, което си мислиш.

— А какво да мисля? Ти уж летиш, а обядваш с жена!

— Казва се Ана Викторовна. Тя представлява немски инвеститори…

— И затова излъга за полета?

— Не съм лъгал. Отмениха го, докато бях на летището. Шефът ми се обади: инвеститор минава през града, трябваше да се срещна.

— Защо не каза?

Той се поколеба. — Защото… не беше обикновена среща.

Марина замлъкна. — Знаех си.

— Не, не е така! Шефът ми каза, че ако я убедя да подпише с преференциални условия, ще ме повиши в търговски директор.

— И не можа да пуснеш един SMS?

— Исках да те изненадам, ако стане. Ако не – защо да те тревожа?

— Стана ли? — попита Марина.

— Да. Подписа предварителен договор. Основната делегация идва другия месец.

Тя все още се съмняваше. Той отвори папката и ѝ показа договора с подписа на Anna Viktoria Müller. След това извади кутийка от кадифе; в нея имаше сапфирено колие, което Марина бе харесала.

— Купих го миналата седмица, щях да ти го дам довечера, заедно с новината.

Гневът ѝ започна да се топи, но попита:

— Защо изглеждаше толкова щастлив с нея?

— Съгласи се на нашите условия – почувствах облекчение, нищо повече.

— Ти си единствената жена в живота ми. Командировките са истински.

Тя искаше да вярва. — Мога ли да задам още въпроси?

— Разбира се.

— Какво ядохте?

— Тя – домашна салата и стек с трюфелов сос. Аз – риба.

— За какво още говорихте?

— За руската култура. Обожава балета.

Отговорите му течаха гладко и напрежението в стаята се разсея. Поръчаха пица, отвориха бутилка вино и вечерта постепенно се върна към нормалното.

Когато Алексей отиде да се къпе, Марина надзърна в телефона му: паролата беше датата на сватбата. Нищо подозрително. Обаждането от шефа стоеше в журнала.

Чувайки как той тананика любимата си песен, тя осъзна, че истинският проблем беше навикът: бяха спрели да си правят изненади.

На следващата сутрин Марина стана рано, приготви закуска и го събуди с целувка.

— Имам изненада. Взех си ден отпуск, вземи и ти.

— Защо? — измърмори той, все още сънен.

— Малка „командировка“ само за двама ни, без телефони. — Подаде му два билета за влак до селския СПА курорт, където празнуваха първата си годишнина.

Той засия. — Обичам те, знаеш ли?

— И аз те обичам. И не искам повече да проверявам телефона ти.

— Значи си ме „подслушвала“! — засмя се той, а тя му хвърли възглавница, смеейки се и тя.

Понякога, помисли Марина, просто трябва да се довериш. А понякога — да направиш първата крачка, за да разпалиш искрата.

Седмица след това Марина получи пощенска картичка от Кьолн:

Скъпа Марина,

Вашият съпруг говори с топлота за Вас по време на срещата ни. Шоколадът, който избра, е специалитет от нашето семейно производство. Надявам се да Ви хареса.

С уважение,
A. Мюлер

До картичката имаше изящна кутия с шоколад. Марина се усмихна и я остави настрана, очаквайки завръщането на Алексей. Трябваше да стяга куфар — утрешното пътуване този път наистина беше истинско и тя отново щеше да му помага.