История за надежда и ново начало

Лекарите предоставили на мъжа възможността да вземе обратно съпругата си, която била в последни стадии на рак. Тя изглеждала като сянка на предишното си аз. Алексей, без да се колебае, я взел и я отведал в гората, където надеждата за живот започнала да се разгаря отново.

Светлана се хванала за живота така, както някога се е държала за ръката на съпруга си – с дълбока вяра, че няма да я оставят да отпадне. Но в един момент, Алексей я пуснал. Нощта била тиха и тъмна, облаците скривали звездите, а единствените светлини в мрака били очите на вълка, които изглеждали почти човешки.

Антон, който я намерил, внимателно я вдигнал, като че държи порцеланова кукла. "Не мърдай… ще те занеса," прошепнал той и с уверени стъпки я отнесъл към малката си колиба. Огънят в камината пращял, а въздухът бил изпълнен с аромати на билки. Той я завил с одеяло, донесъл ѝ вода и просто седнал до нея, за да я наблюдава, докато не заспала.

След няколко дни, тялото ѝ започнало да се възстановява, макар болестта все още да я мъчела. Антон не задавал въпроси, не се ровел в миналото ѝ. Той просто ѝ осигурявал храна и грижи, а вечер разказвал истории за природата, за животни и хора, които някога били изгубени, но после отново се срещнали.

Един ден, докато пила чай, Светлана го попитала: "Защо си сам тук, в гората?" Антон ѝ отговорил с усмивка: "Тук хората не лъжат. Гората е честна. Тя показва болката и радостта. Аз бях болен… но тук се излекувах."

Светлана кимнала, разбирала думите му. Един утрин, когато мъглата обвивала дърветата, Антон ѝ предложил избор: "Имаш две опции, Светлана. Можеш да се върнеш в света, който те отхвърли, или да останеш тук, където нищо не е сигурно, но всичко е истинско." След дълго размишление, Светлана отворила вратата и видяла Грей – вълка, който изглеждал така, сякаш винаги я е чакал. "Оставам," казала тя тихо.

Месеците минавали, а Светлана не се изцелила по чудо. Тялото ѝ продължавало да се бори, но вече не брояла времето, а дните, в които се събуждала, усещайки слънцето на лицето си, топлината на Грей и погледа на Антон, когато ѝ приготвял вечерен чай.

В един момент, тя написала кратко писмо до миналото си: "Още съм жива. Не благодаря на теб. Може би някога ще простя, но няма да забравя." Не очаквала отговор, не ѝ трябвало.

С пролетта гората разцъфнала, а усмивката на Светлана станала искрена. Антон ѝ задал въпрос, който я накарал да се замисли: "Защо остана тук?" "Защото тук не съм в тежест на никого. Тук съм човек. И ако трябва да умра, поне ще е след като съм живяла," отговорила тя.

Когато настъпил последният ден, Грей вече бил на прага, сякаш знаел какво предстои. Последната усмивка на Светлана била за Антон – чиста и спокойна, без следи от болка. Гората притихнала, а шепотът на листата заглушил сбогуването. Но историята им не завършила. Останала била една приказка – за две изгубени души, които се научили да живеят и да обичат, дори когато смъртта вече била на прага им.