Чудото на спасението

Докато се прибирах от работа, забелязах едно малко дете в училищен автобус — то изглеждаше уплашено и отчаяно удряше по задното стъкло. В този момент сърцето ми се сви, осъзнавайки, че нещо сериозно не е наред. Какво може да заплашва едно дете в безопасността на училищния автобус? Събитията от последната седмица все още тежаха на душата ми, след като годеникът ми отмени сватбата ни, а аз загубих и работата си. Мислите ми се блъскаха една в друга, а чувството на безпомощност ме обзе.

Шофирайки, дъждът удряше по предното стъкло, а аз се опитвах да се успокоя. "Спокойно, Моли," прошепнах си, стискайки волана. "Една врата се затваря, но друга се отваря." Но думите ми звучаха кухо. Как щях да кажа на майка ми, че съм била уволнена? Тя беше моята опора след смъртта на татко и не исках да я тревожа допълнително.

Телефонът ми звънна, и отново беше майка ми. "Да, мамо, ще съм вкъщи след десет минути," казах, опитвайки се да звуча спокойно. "Гледала ли си прогнозата? Идва силна буря," предупреди тя. "Добре, мамо. Ще бъда внимателна," отвърнах, но в гърдите ми имаше възел. Как да ѝ кажа истината за уволнението? Чувствах се все по-обезсърчена.

Тогава видях училищния автобус. Жълт и шумен, той беше пълен с деца. Но на задното стъкло забелязах малко момиченце с лице, притиснато към прозореца, което отчаяно удряше с юмручета. Очите ѝ молеха за помощ. "Господи, какво става?" въздъхнах, вцепенена от паника.

Без да се замислям, натиснах газта и тръгнах след автобуса, натискайки клаксона. Шофьорът не забелязваше нищо. В един миг взех решение — изпреварих автобуса и го спрях на шосето. Шофьорът излезе ядосан, но аз не му обърнах внимание. Втурнах се в автобуса, където беше шумно, но всички деца бяха събрани около момиченцето, което изглеждаше в беда.

Тя седеше сама, с насълзени очи. "Имаш ли астматичен пристъп?" попитах, а тя кимна паникьосано. "Как се казваш, мило?" Тя посочи табелката на врата си — Челси. "Добре, Челси. Ще ти помогна. Имаш ли инхалатор?" Тя поклати глава, а шофьорът изглеждаше в шок. Започнах да търся из раницата ѝ, но не намерих нищо. Устните ѝ започваха да посиняват, а паниката ме обзе.

Извиках на шофьора да ми помогне, и двамата започнахме да търсим инхалатора. Децата се смееха, а аз не можех да повярвам, че това се случва. В крайна сметка, в раницата на едно от децата намерих инхалатора — син, с името на Челси. "Защо е в твоята раница?" попитах момчето, а то наведе глава и каза, че е било просто шега. "Шега?! Тя можеше да умре!" извиках, а след това се върнах при Челси и ѝ помогнах с инхалатора. Постепенно дишането ѝ се успокои, а цветът на лицето ѝ се върна.

Тя ми благодари, а аз усетих, че не мога да я оставя сама. "Ще остана с теб до дома ти," казах. Шофьорът се съгласи да ме изчака, и когато се върнах в автобуса, децата вече бяха мълчаливи. "Защо не ти помогнаха?" попитах Челси. "Те се смеят, когато не мога да дишам," отговори тя, а сърцето ми се сви от тъга.

След няколко спирки, когато видяхме родителите ѝ, те се затичаха към нас. "Коя сте вие?" попита майка ѝ. "Това е Моли. Тя ми спаси живота," каза Челси. След като разбраха какво се е случило, изражението им премина от тревога към благодарност, а след това и гняв към шофьора.

Бащата ѝ, със сълзи в очите, каза: "Не знам как да ви благодаря." Майката настоя да ме върне до колата ми, тъй като навън валеше порой. "А с какво се занимавате, Моли?" попита тя. "Днес ме уволниха," казах с горчив смях. "Изразих несъгласие с неетични практики." Тя замълча за момент и след това предложи работа в техния малък бизнес.

На следващата сутрин разказах на майка ми за всичко — за уволнението, за Челси и за новата възможност. Тя ме прегърна и каза, че знае, че съм родена за велики неща. Когато набрах номера от визитката, сърцето ми биеше от вълнение. "Здравейте, Моли. Искате ли да дойдете на интервю днес следобед?" — попита гласът от другата страна. "С удоволствие," отговорих. "Не, Моли. Благодарим ние. Вие спасихте нашето дете." Затворих телефона със сълзи на очите, но този път — сълзи на щастие.

И тогава осъзнах, че когато Бог затваря една врата, отваря друга, а понякога тази врата води към чудеса, които дори не сме си представяли.