Трагедия, която можехме да предотвратим

Новините потресават обществото с новината за майка, обвинена в убийството на двете си деца. Огромна шокова вълна обхвана съседите, които я описват като „мила и усмихната“. Социалните мрежи избухват от недоволство и възмущение, поставяйки въпроси, на които отговорите идват твърде късно. Как може майка да стигне до такова ужасяващо решение?

Истината е, че подобна трагедия не се случва внезапно. Тя е резултат на дълъг процес, в който се скриват множество предупреждаващи знаци. Ако те не са забелязани от обществото, то не е поради тяхното отсъствие, а защото общността е била безразлична.

Психологическите кризи и техните последици

В основата на подобни инциденти често стоят сериозни психични разстройства, които не спират дори пред близките на засегнатия. Разновидности на психични заболявания, като дълбока депресия, следродилна психоза или психотични разстройства, играят ключова роля в развитието на тези трагедии. Жената, която може да извърши такова действие, не е непременно насилник; тя може да е просто майка, достигнала краен предел на психическата си издръжливост, без да получи необходимата помощ.

Следродилната психоза, например, може да се прояви с безсъние, тревожност и резки промени в настроението. В някои случаи това води до налудности, при които майката започва да вярва, че децата й са в опасност и трябва да бъдат „спасени“ от света. В моменти на криза рационалното мислене е отсъстващо, а действията са продиктувани от изкривената логика на заболяването.

Разширено самоубийство и игнорирани сигнали

Другото ужасяващо явление е разширеното самоубийство, при което родителят не само иска да сложи край на собствения си живот, но също вярва, че децата му не могат да оцелеят без него. В този контекст, убийството не е проява на агресия, а резултат на дълбоко, макар и патологично, убеждение, че действията му са единственото решение.

Истината е, че подобни трагедии никога не се случват внезапно. Първоначалните признаци обикновено са налице, но те остават невидими, игнорирани от обществото. Жената може би е споделяла притеснения относно съня или настроението си, но вместо да получи помощ, е била успокоявана с „Това е нормално за майките“. Изглеждала е различно, но никой не е потърсил сериозен отговор на въпросите й.

Какво можем да направим?

Обществото обикновено реагира само след като инцидентът вече е станал, започвайки да задава въпроси и осъждайки от дистанция. Психичните разстройства не се появяват в деня на трагедията; те се развиват в течение на време и изпращат сигнали, които можем и трябва да разпознаваме. Вместо да реагираме с възмущение, можем да се запитаме: „Колко жени в момента се борят с подобни проблеми? Колко от тях тихо страдат, а ние не обръщаме внимание?“

Когато общността остава безучастна, трагедиите се случват в тишината на безразличието. Ние можем да бъдем част от решението, като започнем активно да се ангажираме и да проявим загриженост към тези, които нямат глас.