Той я обичаше с всичкото си сърце. С напредването на войната, той обеща да се завърне при нея, независимо от цената. Беше първият ден на конфликта и никой не можеше да предвиди кога ще свърши всичко това. При разлъката, тя не можеше да спре сълзите си и страхът я обземаше, че нещо лошо може да се случи с него, въпреки че все пак таеше надежда за един щастлив край. Той представляваше не само любов, но и единствен спомен за нейното щастие. От първия букет, през първата целувка до първата им нощ, всичко, което имаше значение, свързано с него.
Той беше малко по-възрастен, но истинската емоция, която чувстваше, бе само за нея. Тя също му беше дала своя първи букет цветя, и от тогава магията на любовта изпълваше дните им. Разказваха си тайни и мечти, а след години планираха да се венчаят. Но следването на служебния дълг и призоваването му на фронта преобърнаха всичко. Въпреки че знаеше какво е наложено от съдбата, задържаше оптимизма си гравитирайки към спомени от миналото.
В продължение на четири години той не забрави обещанието, което й бе дал. Всеки път, когато смъртта близо до него се приближаваше, повтаряше наум: "Ще се върна! Обещавам!" Войната бе непосилна, но най-сериозният удар дойде, когато бе ранен. Куршумите му причинили сериозни наранявания, а в един момент лекарите решили, че кракът му трябва да бъде ампутиран.
Въпреки всичко, той не се отказа от стремежа си да се върне у дома. Свързването с близките му се оказа почти невъзможно, а страхът от слуховете за жестокостите на врага го преследваше. Чувствал, че животът му всъщност принадлежи на нея и не беше готов да се откаже, дори когато виждал много свои бойни другари да пада. Някои дни идваха добри новини, но загубите оставаха зловеща реалност.
От друга страна, на нея не ѝ се налагаше да воюва, но войната се отразяваше и на живота ѝ. Нейната роля в подкрепа на партизаните беше не по-малко важна. Когато разбираше за бедствието на неговия отряд, нейното сърце се разкъсваше. Идеята, че е станала майка, добавяше още повече тежест на мизерията. Нещата ставаха все по-трудни, докато страхът започна да я поглъща.
Една вечер, когато мракът покриваше всичко, а малкият ѝ син спеше, тя не успя да се справи. Чувстваше, че надеждата ѝ пресъхва, и опита да се отърве от мизерията, но не успя. В последния миг, неочаквано, я върна реалността, чувайки плача на детето. Когато отвори вратата, пред нея стоеше съвсем различен младеж, предложил да ѝ помогне. Тя знаеше, че му е нужна помощ, но сърцето ѝ се терзаеше от колебания.
Късно вечерта, на пътя се появи войник с патерици. Раненият мъж тихо наблюдаваше как младежът разпитваше за нея. Когато го призна, спомените от миналото смесваха болка с носталгия. Войната го бе променило, но мислите му бяха само за нея и за сина им, сладостта на спомените бе изразена в детските игри и смеха. Той усети, че тя е щастлива, а душата му бе пълна с копнеж, както и надежда, че любовта им все пак ще надделее.