Пет години назад, по време на едно пътуване с влак, се натъкнах на интересна ситуация, която остава в паметта ми и до днес. Отивах на гости при роднини, а в съседното място във влака се настани Хабир, младеж от Обединените арабски емирства. Интересното беше, че той говореше сравнително добре български, което улесни нашето общуване.
Хабир също пътуваше за същия град, в който и аз. Скоро се запознахме и разговорът между нас стана много приятен. Разбрах, че той не е за пръв път в България и имаше свои впечатления от страната ни. В последствие той сподели, че му липсва летище в моя роден град, което му се струваше странно, тъй като е свикнал с удобствата на по-големите градове.
Разговорът ни стигна до темата за българската култура и манталитет. Хабир изрази мнението си, че страната ни притежава удивителна природа и приветливи хора, но не скри и своето недоволство от начина, по който българите критикуват. Той сподели, че в неговата родина това поведение е нещо немислимо. „Критиката е лицемерие“, каза той. „Никой не трябва да съди другите, освен законът и Всевишния“, добави той с възмущение.
Тази философия ме накара да се замисля дълбоко. Хабир продължи да обяснява, че в ОАЕ хората не си позволяват да критикуват, защото смятат, че всеки човек има своя собствен път и право на грешка. „Тук всеки се опитва да бъде по-добър, без да се сравнява с другите“, каза той. Неговото виждане ми се стори много различно от нашата култура, където често обсъждаме недостатъците на другите и търсим причини за недоволство.
Разговорът с Хабир беше изключително поучителен и ми показа, че различията в манталитета могат да бъдат основа за конструктивен диалог. Въпросите, които постави, останаха с мен дълго след пътуването. В крайна сметка, той успя да ми покаже, че разбирането и приемането на различията могат да обогатят нашето съществуване.