Тайните от сватбената стая

Група от притеснени мъже и жени се струпа пред вратата на стаята, където трябваше да се проведе щастливият момент на младоженците. Въздухът беше наситен с тревога, сякаш всеки от тях беше замръзнал в очакване на нещо ужасно. Роман Юриевич, един от по-решителните гости, вдигна ръка и почука на вратата с настойчивост. "Антон? Анна? Всичко наред ли е?" — зададе той въпрос, който също така отразяваше нарастващото безпокойство сред тях.

Не последва никакво обяснение — само тъгата на Анна, която тихо ридаеше. Ситуацията стана още по-напрегната и хората започнаха да се споглеждат, чувствайки, че нещо не е както трябва. След малко, един от приятелите на младоженеца, Сергей, обяви: "Отваряме вратата!" Той опита да натисне дръжката, но без успех.

"Заключено е!" — измърмори той, поглеждайки към останалите. "Ще я разбия!" — предложи друг гост, явно неспособен да устои на чувството на неизвестност, което заобикаляше всички тях. Сергей кимна и с мощен удар с рамо вратата се счупи с оглушително скърцане. Веднага след това настъпи тишина, последвана от шок.

Анна, облечена в бялата си сватбена рокля, стоеше неподвижно до леглото, изглеждаща по-слаба от всякога — лицето ѝ беше безцветно, а очите ѝ широко отворени от ужас. Сълзите ѝ се стичаха по бузите, докато Антон, или човекът, когото всички смятаха за него, беше свил глава между коленете си на пода. В момента на сътресение, Роман Юриевич извика: "Какво, по дяволите, се случва тук?"

Анна намести погледа си към Роман, но думите сякаш не можеха да излязат от устните й. "Той… той не е Антон…" — произнесла тя с треперещ глас, а в ухото на тишината отекнаха множество реакции. Всички присъстващи застинаха, гледайки в мъжа, който се опитваше да се възстанови. "Какво?!", "Невъзможно!" — избухнаха мигновено.

Без да се движи, Анна се отдръпна назад, очевидно уплашена от наличието на младоженеца. "Това не е Антон!" — повтори тя, а тялото ѝ се разтърси от нова вълна на плач. Гостите не знаеха как да реагират. Всички погледнаха вниз към мъжа на пода, който бавно повдигна главата си. Очите му бяха наситени с дълбока болка и объркване, но също така носеха нещо странно и непознато.

"Аз… аз не знам какво се случва…" — прошепна той, но гласът му звучеше отслабен и неубедителен. Беше трудно да се повярва, че този мъж наистина е Антон. Неговият поглед беше пуст, а настроението в стаята стана още по-лошо, когато един от гостите се обърна към огледалото.

Всички се струпаха около него и в един мълчалив момент замръзнаха, погледнали отражението. В него стоеше истинският Антон, жив и здрав; обаче мъжът на пода… той беше нещо съвсем различно. Стаята започна да се размазва пред очите на Анна, и в следващия миг тя припадна, потъвайки в несъзнание в ръцете на уплашената си майка.

Някой тихо прошепна: "Господи…" и тишината отново покри всичко, докато външен вятър се надигна, носейки зловещи шепоти, които засенчиха всеки опит за успокоение.