Спомен за учителя Христо Стефанов Пеев от село Скорци

В трудните години на война, учениците от село Скорци продължаваха образованието си в отдалеченото на 8 километра село Боженци. Там, в училището, бяха изградени ученическо общежитие и столова, които привличаха учениците в тези тежки времена, разказва читателят Пенчо Пенчев.

В учебния процес участваха петима учители, сред които имаше и възпитател, който провеждаше няколко часа седмично. Всеки от учителите имаше свои предмети, но един от тях се отличаваше с изключителната си подготовка. Това беше Христо Стефанов Пеев, нашият класен ръководител, който ни учеше на български език, история и физическо възпитание.

Той умело предаваше учебния материал, а ние го усвоявахме с лекота. Често ни декламираше стихотворения на Ботев и Вазов, разказвайки ни за трудностите на българите по време на турското робство и борбите за освобождение. Ние го слушахме с внимание и възхищение.

Христо Пеев никога не пестеше време за индивидуална работа с нас. Той имаше чувство за хумор, но когато беше необходимо, проявяваше строгост, която обаче винаги беше справедлива. Отнасяше се с бащинска загриженост към всички ученици, а ние го обичахме и с нетърпение очаквахме часовете с него. Той стана нашият любим учител.

След края на учебния ден, нашият възпитател поемаше отговорността за подготовката на уроците и домашните задания. Един ден обаче, учителят ни не се появи на училище. Разбрахме, че е бил мобилизиран и е заминал на фронта. Скоро получихме писмо от него, в което ни се извиняваше за липсата си и ни пожелаваше успехи в бъдещето.

След известно време завършихме училище и научихме, че нашият любим учител се е завърнал от фронта и е започнал работа в училище в Габрово. През 1967 година, след 25 години, имах възможност да се срещна с него отново, но вече като негов колега.

Бях назначен за "началник-лагер" в един от морските лагери на окръга и отидох в отдел "Народна просвета" в Габрово за заверка на документите. Точно там срещнах Христо Пеев, който също беше отишъл за същата цел. Обадих му се, но той не можа да ме познае в началото. След като му се представих, той веднага се сети за мен.

Отидохме в сладкарница, където се почерпихме и разговаряхме за училището в Боженци, за работата, семействата ни и бъдещите планове. Разделихме се като добри приятели. Бях много щастлив, че успях да се срещна и да поговоря с учителя, който остави дълбок отпечатък в живота ми. За съжаление, той вече не е сред живите, но неговото дело и споменът за него ще останат завинаги живи в сърцата ни.

Пенчо Пенчев, Трявна