Светлана: От смъртта към нов живот

Светлана се събуди с горчив вкус в устата, а жаждата я мъчеше. Главата ѝ пулсираше, а светът около нея изглеждаше неясен. Не можеше да разбере къде се намира, но беше сигурна, че е в затворено пространство. Опитвайки се да се движи, ужасът я обзе, когато осъзна, че краката ѝ опират в твърда преграда. Постепенно съзнанието ѝ се проясняваше, но мислите ѝ бяха мъчителни и трудни за подреждане. Светлана се готвеше да извика за помощ, но наоколо цареше мрак, и тя не знаеше дали е наистина тъмно или зрението ѝ я предава.

Страхът я обгърна, и тя започна да опипва околността. Пръстите ѝ се сблъскаха с гладка материя, а дясната ѝ ръка усещаше стена, която не можеше да помръдне. Изведнъж я обзе мисълта, че може би е в ковчег. Замаяна, тя дишаше учестено, опитвайки се да извика, но паниката само нарастваше. Тялото ѝ не я слушаше, а силните лекарства я държаха скована, оставяйки я беззащитна пред нечие злодейство.

Фургонът, в който се намираше ковчегът, спря, и Светлана усети как сърцето ѝ лудо заби от близостта на спасението. Но какво следваше? Извадиха ковчега и го поставиха на земята. Светлана се стресна, осъзнавайки, че нещата могат да станат още по-лоши. Чуваше гласове, един от които разпозна – това беше Егор, нейният съпруг. „Какво става? Някаква шега ли е?“ – помисли си тя, но осъзна, че шегата е прекрачила границите на нормалността.

Светлана почувства как гърдите ѝ се свиват от болка, когато приятелката ѝ Милана изрече: „Най-после тая пачавра е там, където ѝ е мястото!“ Тя осъзна, че Егор и Милана са заговорили срещу нея. „Не ми се вярва, че успяхме“ – чу тя от Егор, а след това почувства как гробарите свалят капака, за да се „простят“ с нея. Дори да диша, ѝ беше трудно, а отстрани не личеше как гърдите ѝ се надигат.

Светлана разбра, че двамата злосторници са се обединили, за да я убият. Егор сподели с Милана, че е щастлив, че баща ѝ е починал преди година, защото иначе щели да имат и него за проблем. В този момент, Светлана осъзна, че е сама в тази ужасна ситуация. Гробарите не бяха уведомили никого за погребението ѝ, а Милана се наведе над лицето ѝ, коментирайки как не прилича на човек, а по-скоро на кукла.

Светлана се опитваше да не показва, че е жива, но в гърдите ѝ бушуваха емоции. Представи си как изскача с писък и ги плаши, но страхът от Егор я спираше. В един момент, кучето на гробаря Василий започна да вие около ковчега. Светлана усети, че е време да действа. Изведнъж, успя да издаде тих стон, което разпали кучето. Василий, шокиран, отвори капака и видя две живи очи, гледащи го.

Светлана шепнеше с плач: „Не казвайте на никого… не бива“. Василий, макар и изненадан, ѝ помогна да се изправи. Тя му разказа какво се е случило, и той я заведе обратно в стария си вагон. След като ѝ приготви чай, Светлана осъзна, че трябва да действа бързо. Тя реши да разобличи убийците си.

С помощта на Василий, Светлана измисли план да уплаши Егор. Тя и Василий се свързаха с него, като му казаха, че са видели, че е жива и искат пари за мълчание. Егор, уверен в себе си, дойде с чанта пари, но не подозираше, че Светлана е жива и я чака.

Когато Егор пристигна, Светлана се появи пред него, а той остана шокиран. Полицията арестува Егор и Милана, а Светлана стана свидетел на процеса. След всичко това, тя реши да се върне в родния си дом, но страхът от отмъщение я накара да наеме телохранител.

Ярослав, бивш пожарникар, стана неин защитник. Между тях пламна чувство, и те се влюбиха. Но при един уикенд край езеро, Егор и неговите съучастници ги нападнаха. Ярослав се опита да се бори, но бе ранен. Светлана будуваше край него, когато разбра, че е бременна.

Когато Ярослав се събуди, Светлана му предложи пластична операция за белезите, а сватбата им бе насрочена след възстановяването. Три месеца по-късно, те стояха пред своите близки, готови да започнат нов живот. Светлана, държейки Ярослав под ръка, се чувстваше най-щастливата жена на света, готова да се наслади на всеки миг от новото си начало.